Дворецът на господаря на Подземното царство

Пух явно бе решил, че няма да се откаже така лесно от закуската си в лицето на Кат, затова и тръгна след нас с явното намерение да не ни остави намира. В бързата бях пуснал ръката на момичето, но няколко метра пред вратите тя успя да удари крака си. Усетих миризмата на кръвта й, започваща да се просмуква през дънките й. Това беше лошо...доста лошо. Игнорирах драматичната й реплика да я зарежа и я взех в обятията си, така че да държа главата й. Виждах, че започва да губи съзнание, което ми предостави възможността да се разправя с дракона, създаващ само проблеми. Изправих се за миг като оставих Кат на земята за секунда с надеждата да не може да се съсредоточи достатъчно.
- Махни се!- изръмжах на Пух с леден тон на старогръцки и за момент той явно не разбра какво му казвам. Не се помръднах от мястото си, твърдо решен да се отърва за него. Нямах намерение да застрашавам живота й повече, беше прекалено ценна за мен. Но щях да се оправям със собствените си емоции впоследствие.
- Казах ти да спреш! Разкарай се, по дяволите!- призовах черният пушек, който връхлетя дракона, карайки всяка една от люспите му да съска и да пуши. По принцип огънят не представляваше заплаха за него, но аз не го нападах с огън, а с черен дим, идващ директно от дебрите на Тартар. В по-голямо количество можеше да накара човек да съжалява, че се е родил, тъй като неговият ефект бе, че всяко място, което докоснеше, започваше да боли като от изгорено. По тялото започваха да се появяван болезнени мехури, които нищо не можеше да оправи, освен времето и моето лично желание.
Не исках да наранявам любимеца си, но той прекаляваше. Изразяваше неподчинение, което аз не толерирах, независимо от какво бе породено. От земята започнаха да се надигат скелети, започващи да пълзят нагоре по туловището му и след няколко мига той се оттегли с един последен гръмогласен рев. Междувременно мъглата бе обгърнала Кат, за да не може да вижда случващото се и след още няколко мига, вече я носех към огромните тежки врати на замъка си. Отворих ги със силата на волята си, внасяйки момичето, което вече едва-едва помръдваше. Затворих очи, съсредоточавайки се над любимия ми начин на придвижване, а именно- телепортирането. В следващия момент вече и двамата бяхме станали на прах, озовавайки се в личните ми покои. Внимателно положих Кат на леглото си, опитвайки се да я свестя поне малко. Но тя не помръдваше. Мамка му. Изправих се, изкрещявайки от безсилие. Стрелнах се до прозореца, призовавайки една от харпиите. Тя бе тук почти мигновено, свеждайки почтително грозната си глава.
- Донеси ми огън от Флегетон. Сега!- заповядах й със суров глас, а тя побърза да изчезне. Върнах се обратно при Кат, повдигайки леко главата й. Грабнах малкото останала амброзия от най-близкия шкаф и след като разкъсах още малко дънките на момичето, така че да имам пряк достъп до раната, започнах внимателно да нанасям амброзия около раната.
- Кат...Катина, погледни ме.- разтърсих леко раменете й, така че да може да ме погледне. -Трябва да преглътнеш, чуваш ли ме?- почти насила излях малко нектар в устата й и след миг тя преглътна. Започвах да се вбесявам защо харпията се бави толкова време?! Тръгнах към един от прозорците и я видях в далечината. След малко беше при мен, носейки ми някаква стара кофа, пълна с огън.
- Господарю...- наведе глава, подавайки ми поръчаното и в момента, в който го взех, се стрелна обратно към земята. Почти изтичах при Кат, виждайки как раната започва бавно да се затваря. Но тя беше загубила доста кръв. С ясното съзнание, че това ще й причини доста голяма доза болка, се приближих до нея, започвайки да изливам огъня в устата й.
- Съжалявам...- гласът ми излизаше едва-едва. Това щеше да й помогне най-много, въпреки огромната болка. След две-три големи глътки очите й се отвориха и тя започна да кашля. Оставих кофата настрани, повдигайки я така че да може да диша.
- Кат...Катина...дишай. Ще премине.- отметнах косата от лицето й, виждайки дивата паника в очите й. Мразех се за това. Ако не я бях подлагал на всичко това, тя сега щеше да е добре.
Но физическата болка бе едва началото, не ми се искаше да си представям как ще реагира когато ми се наложи да й кажа истината. А това щеше да стане доста скоро, съдейки по факта, че раната вече беше изчезнала...

Мразех това чувство на безпомощност.Да,бях добре,но не исках да говоря точно сега.Още не можех да се концентрирам.Усещах сладкия вкус на божествения нектар в устата си,който на мен ми напомняше да ягоди и курабийки.Това бе един сладък спомен.Чувах гласа на Уил,но не можех да го погледна,не исках да ме гледа такава.Разчитах изцяло на него,зависех от друг човек.А това малко ме накърняваше.Сега обаче трябваше да го преглътна.
-Къде съм?!-попитах изненадано след като огледах голямата "царска" спалня без прозорци и голямото легло на което се намирах.Беше наистина огромно,поне за 10 човека.Не проумявах какво се случва.
Седнах в леглото и видях че съм по някаква нощница,която сякаш бе правена за кралица-с златни и сребърни нишки и орнаменти,никак не ми хареса,за това потърсих дрехите си и след като ги намерих на един шкаф наблизо веднага ги облякох.Да бяха разкъсани и мръсни,но ми прилягаха,а и не бях толкова...гола.
Внезапно всичко ме осени,като голям кошмар-пътуването през Подземното царство,Триглавото куче пазач и отратителния дракон,който ни преследваше.Е,явно бяхме стигнали до замъка.
-Значи сме стигнали.-казах,но не като въпрос,знаех че е така.Погледнах право в очите на Уил в които се мержелееше някаква лукава нерадост.Защо бях в тази стая?Нима Хадес ме бе оставил в двореца си и дори бе пожелал да ми помогне да се излекувам?Дали Уил не бе говорил с него,с което ме бе спасил от смърт?Все пак едва ли бога много се е зарадвал,когато ме е видял тук.
-Моля те,ще ми обясниш ли какво става?-бях объркана и се нуждаех от отговори.А и не намирах никъде оръжията си,което ме изнервяше.
Стаята бе осветявана от живи същества,които се рееха горе високо.На тавана не се виждаше краят.Въпреки това видях и ключ за осветление-"Нима има ток тук?"-да,това ме озадачи,но светнах.Стаята вече бе добре осветена и направо ахнах-тук имаше доста неща готически стил-изкуствени или не черепи и кости и картини изобразяващи не особено приятни неща.Побиха ме тръпки.Чия беше тази стая?

Добре, ситуацията наистина бе една от сложните. Катина се бе събудила след половинчасовата си "дрямка" и естествено, сега търсеше отговори. Които аз много лесно можех да й предоставя, но нямах никакво желание да се разправям с цялата тази драма, която щеше да настъпи. Да, беше ни забавно и наистина внесе разнообразие в ежедневието ми. И дори бях готов да призная пред себе си, че всъщност имаше някакъв шанс (макар и миниатюрен) да изпитвам нещо към нея, което да е различно от сексуално желание.
Тръснах леко глава, пропъждайки мислите си.
"Сега е моментът да си гениален, Хадес! Измисли как да й сервираш, че е изгубила девствеността си с Господаря на Подземното царство, така че да не откачи...ако това изобщо е възможно, де."- опитах се да събера мислите си, но те бяха хаотично разпиленив главата ми. Отпих още една голяма глътка от питието си докато Кат се преобличаше. Уискито бе станало едновременно решение и проблем за мен през последните няколко десетилетия. В него давех ежедневната цикличност на времето, но то ме размекваше и ме караше да се държа като някакъв глупав смъртен лигльо. "Време е да дадеш някои отговори както на нея, така и на себе си."- беше последната ми мисъл преди да скоча от стола, започвайки нервно да крача из стаята.
- Е, добре.- погледнах за миг момичето, което все още изглеждаше леко замаяно, а след секунда вече бях пред нея. Хванах ръката й, проектирайки телата ни в тронната зала. Разпадането на прах и телепортирането със сигерност бяха доста добър жокер каква е истината.
- Предполагам, че вече си се досетила, но...аз не съм този, когото си мислиш, че познаваш.- погледът ми потъмня, а мъглата в краката ми се сгъсти, както ставаше, когато настроението ми се скапваше. А това беше 24/7. Може би затова това място беше толкова мрачно.
- Та...- продължих да говоря, крачейки около нея. Вербалната ми тирада имаше за цел да й даде време да осмисли всичко станало до този момент. Предполагах, че едва ли е пътувала чрез телепортиране до сега, така че това можеше да бъде отбелязано в списъка й с неща, които прави с мен за първи път. Половинчатата ми усмивка веднага се завърна при мисълта за станалото и ми се наложи да си напомня, че трябва да се отнеса добре с нея. Нямаше да ми е приятно ако реши да си тръгне. -...ние сме в Подземното царство. В двореца на Хадес. Преди малко, всъщност, ти лежеше на неговото легло. Той те спаси, тъй като ти успя почти да се убиеш на един камък.- след последната реплика подбелих очи. Май трябваше да й предложа да седне на нещо преди да я затрупам с информация. Погледът ми се стрелна към нея, виждайки как кръвта бавно се оттича от лицето й. Махнах небрежно с ръка и тутакси от гъстия задушлив дим се оформи очертанието на фотьойл. Черният пушек бавно започна да се отдръпва, оставяйки след себе си само новата мебел, от която Кат щеше да има нужда. Заковах се на място, тръгвайки право към нея, като през това време погледът ми се движеше по нея. С едно щракване на пръстите цялостното ми излъчване се бе видоизменило. Сега я гледах загрижено и притеснено, но се съмнявах този мил тип да се задържи достатъчно дълго време на повърхността, за да утеши момичето.
- Може да е само формалност, но се чувствам длъжен да ти кажа, че не всичко от станалото беше лъжа. Не съжалявам за прекараното време. Ти си...ценна за мен.- това беше всичко, на което бях способен. Това бе моят начин да изразя чувствата си и Персефона ми беше свидетел, че тези думи бяха едно от най-сърцераздирателните ми излияния.
- Но това не променя факта, че аз съм Хадес.- прошепнах го, вече на сантиметри от лицето й, вглеждайки се дълбоко в очите й. Виждах всички нейни чувства и нещо в мен за миг трепна, но това бе прецедент и друго „раздвижване“ не последва. Да, може и да изпитвах нещо към нея, но в момента се наслаждавах с цялата си същност на ставащото. – И нямам никакво намерение да врвъщам каквото и да е на майка ти.- ехидната ми усмивка се възцари на лицето ми и без да давам шанс на обърканата полубогиня да реагира, плъзнах дланите си отстрани по страните й, целувайки я. Това вероятно беше върховна наглост от моя страна, но идеята не беше да я вбеся още повече. Така и така щеше да ме намрази, поне можех да си взема целувка за довиждане...