Из улиците на града

Извади една от цигарите си, облегна се на една от сградата и вдиша димът, бе затворил очи, но това бе само за миг. Тъй като Ирис се озова пред него. Той изслуша тирадата и, а после извъртя очи.
- Притрябвали са ми благодарностите ти. - изрече безчувствено и отново си дръпна от цигарата. Той бе човек който пушеше наистина много и някой ден това сигурно щеше да го убие, но изобщо не го интересуваше. Ако изобщо доживееше деня в който щяха да открият рак на белите му дробове щеше да е цяло чудо.
Загледа се в очите и, не можеше да разбере защо тя го бе последвала. При положение, че винаги го гледаше накриво, виждаше се просто как неговото присъствие никак не и харесваше, все нещо се мръщеше насреща му. Надали някога щеше да разбере какво толкова против него има тази дъщеря на Аполон.
- Никога не съм казвал, че си лигла. - процеди след малко като изпуши цигарата и след кратка разходка до близкото кошче си извади нова. - А повярвай ми, погледа ти е достатъчно красноречив за да знам какво да кажа, Ирис. Ти ме ненавиждаш... последва ме тук единствено зареди гордостта си, защото не бях склонен да те оставя да се биеш. Мястото във вагона бе малко, а ти настояваше за лъкът си.. има места където това оръжие не е най - добро за битка, приеми го. Не си безгрешна независимо на колко хиляди години си. Приеми и факта, че на този свят има хора на които им пука за теб... или такива които са готови да ти помогнат просто защото те познават.
Той се обърна и тръгна по улицата, която бе станала неприятно пуста. Защо сега, когато искаше наоколо да има тълпи от хора сред които да се изгуби , то мястото бе почти празно... защо Съдбата го мразеше чак толкова, защо? И защо всъщност Ирис го мразеше толкова, защо все го гледаше сякаш е канален плъх, просто никога нямаше да разбере жените, затова поне имаше алкохола и цигарите, неговите най - добри приятели, които никога нямаха претенции и не му мрънкаха за нищо. Затова и ги обичаше толкова.

Не понасях да ми обръщат гръб, още повече не бях свършила. Изтичах по него и посегнах да го спра, но ръката ми трепна. С още няколко крачки отново се оказа пред него и впих поглед в очите му.
-Първо, с една стрела мога да направя повече отколкото можеш да си представиш. Аз съм дъщеря на Аполон и бивша ловджийка. - Дори не знаех защо го бях последвала. Това момче беше по-голям кошмар дори и от мен, защо трябваше да попадна на единствени човек в глупавия лагер, който грам не ме уважаваше? Единствения, който правех всичко, за да избягвам и единствения, който щеше да реши, че не съм достатъчно кадърна да се бия с глупавите чудовища.
Погледа ми бил красноречив... Да, той явно си мислеше, че го мразя, а всъщност далеч не бе така. Просто бе момче, а това ми стигаше, за да го избягвам.
-Виж какво... Не знам какво виждаш в погледа ми, но каквото и да мислиш за мен - грешиш. И ти като всички... - Гласа ми трепна. - И... има разлика между това на някой да му пука за мен, някой да иска да не ме убият и някой просто да иска да се перчи с меча. - Не вярвах, че се интересува от нещо друго освен цигари и алкохол, каму ли да иска да ми помогне. Отворих уста, но след миг я затворих и просто се обърнах.
-Довиждане Бордо... - Исках просто да се махна преди отново да си е тръгнал. Нямаше да го оставя да го направи отново.

Бордо я слушаше като първоначално гледаше лицето и, и по - специално в очите и. Имаше красиви сини очи, най - красивите които някога бе виждал. Бе имало нощи в които бе мислел с часове за тези сини очи, а понякога само те го крепяха. Може би точно това не се очакваше от него, но за ирония на съдбата нещата се бяха случили именно така.
- Ирис.. - изръмжа тихо, но тя не спря, а продължи да говори. Тя напълно грешеше за него, напълно. Защо винаги, от самото начало имаше толкова грешна представа за него. Това го ядосваше, но той се насили да се успокои. Нещо което не му се отдаваше особено. А после тя му обърна гръб и понечи да си тръгне. - Ирис!
Хвана я за ръката по - грубо от колкото бе нужно и я обърна към себе си. Тялото и се прилепи към неговото, а той положи ръка на бузата и, като я погали леко и после впи устни в нейните. Настоятелна и пламенна целувка. Тялото му пламна. И този миг бе желал от доста време, по - скоро си го бе мечтал, защото не мислеше, че някога ще стане реалност. И все пак някак си преди бе наивно хлапе, което вярваше в такива мечти... сега вече бе наясно колко е гаден живота и изобщо не вярваше, че мечтите му ще се сбъднат или, че мислите му ще станат реалност.
- Изобщо не знаеш какво мисля за теб. - изрече като се отдръпна от нея. Погледана я отново в очите, а после се отдръпна очаквайки шамар, или по - скоро направо да го пребие. И най - вече да се разкрещи и да му каже какъв глупак и простак е. - Ти си мила, когато поискаш. Ти си силна и борбена. Ти си просто невероятна щом опре до лъка и изобщо на бойното поле. Ти си нежен блян... ти си красавица, а аз звяра.
Бо си дръпна от цигарата и я изтръска, тъй като бе почти изгоряла докато той редеше сладникави си слова. Каква ирония, дори пропиляваше цигарите си, явно искаше повече от всичко да му сритат задника, тъй като той нямаше да и се противопостави.

Кожата ми пламна. Как за толкова години не бе разбрал, че не понасям докосването на момчетата. Още повече да ми причиняват болка. Безуспешно се опитах да измъкна ръката си, но той не ме пусна. Исках просто да го ударя, да го отдалеча от себе си и да побегна, но целувката му ме изправари.
За миг, само за един миг, или може би за цял ден... Седмица... Месец... Просто бяхме само аз и той. Устните му - настоятелни срещу моите, ръцете му - изгарящи ме. Не знаех кога се е отдръпнал. Не знаех дори дали още стои пред мен, докато не чух гласа му. Очите ми бяха отворени, но просто не виждах..
- Изобщо не знаеш какво мисля за теб.
- Ти... - Опитах се да си поема въздух, но дробовете ми сякаш се бяха свили на топка. Какво правеше това момче с мен, защо исках да бъда до него и същевременно да ни делят планети и светлинни години. Всеки сантиметър кожа, който се бе докоснал до него гореше и усещането как искам да я изтържа от себе си завладяваше изцяло мислите ми.
- Ти... - Не можех да говоря. Не можех да дишам. Колкото и да се опитвах да си поема дъх, кислорда не стигаше до мозъка ми. Няколко сълзи се търкулнаха по лицето ми, но нямах сили дори да ги изтрия. Зрението ми бе започнало да се фокусира и просто погледнах Бордо.
-Какво правиш... Аз... - Краката ми омекваха и усещах, че пръв път от години може да срина...

Бо изтръпна когато я видя така.
- Ирис, ей! Ирис! - повика я, но тя сякаш се бе изпарила от тук. Гледаше го сякаш е чудовище, което е отнело част от нея, а той напълно я разбираше. Знаеше какво е направил, което не е трябвало. Не случайно онова бе само мечта... и трябваше да си остане мечта. Но той бе направил това което не трябваше.
- Съжалявам. - подхвана я когато тялото и поддаде по средата на улицата. Тя просто буквално се изгуби. И то зареди него. Бордо стисна устни и изтри сълзите от лицето и, а в същото време над Ню Йорк се събраха буреносни облаци и заваля като из ведро. Бордо изръмжа, свали якето си и го наметна върху русокоската. - Ирис, ако не се опомниш до две минути ще те зашлевя!
Нямаше си и на идея какво да прави. Защо всичко това се случваше, на него, на нея. Но истината бе проста и очевидна като бял ден. Тя бе ловджийка, бе част от момичетата на Артемида, или някога бе била... това не бе важно. Работата бе там, че момчетата и бяха забранени, или не я интересуваха. Той не знаеше точно защо бе станала ловджийка и бе изоставила този си живот. И сега, с тази внезапна целувка той я бе уплашил или по - скоро ужасил.
- ИРИС! - изкрещя насреща и. Няколко души го изгледаха странно, а той я прикри с тялото си от тях сякаш те можеха да я наранят. Бордо я вдигна на ръце, щеше да я носи до апартамента си нямаше друг начин. Какво по дяволите си бе въобразявал като я бе целунал, защо изобщо го бе направил... е едно бе сигурно, това нямаше да се повтори повече.

Не знаех къде съм, нито какво става. Огледах се и осъзнах, че всичко около мен е златно... Аполон. Баща ми. А аз? Аз бях... Ума ми бе пълна каша и сякаш някой беше измукал всичко от мен. Дори не знаех къде съм... Опитах се да намеря някаква информация в хауса, който представляваха мислите ми. Казвах се Ирис, дъщеря на Аполон. Малко по-малко нещата започваха да си идват на мястото. Усещах, че се движа, а нечии ръце ме обвиваха. Господи... Мирис на алкохол, лек дъх на цигари... Бордо. Ръцете му бяха върху мен и съдейки от движението на мусколите му се движехме.
-Не... - Гласа ми излезе хриптящ и тих, все още не можех да си поема дъх. Усетих няколко капки да падат на лицето ми, явно или той плачеше или беше завалял дъжд. Отворих очи само, за да видя лицето на Бо над моето и местещата се картина пред погледа ми. Все още света се въртеше, но можех да преценя, че той наистина ме носи. Богове... Раздвижих се и се опитах да се измъкна от ръцете на дионисиевия син.
-Моля те... Трябва да ме пуснеш, Бо. Моля те. - Имах паническа нужда да стъпя сама на краката си, да се дръпна от него, да го прегърна... Не. Един глас в главата ми щастливо се подсмихваше шепнейки как ми е казвал от самото начало, че ще стане така. Прехапах устни и отново погледнах момче, чиито аромат ме замайваше в момента, всичко беше толкова... различно. Устните ми още горяха заради целувката му и имах чувството, че това, заедно с факта, че съм в ръцето му, ме замайваше още повече. Ако исках да мисля трезво и да се върна към себе си, трябваше да се отдръпна. Отново се размърдах в ръцете му и успях да се измъкна.
Макар да ми бе трудно просто да стоя права. Погледнах Бордо и се опитах да се усмихна. Якето му все още беше върху мен, но просто не можех да се насиля да му го върна.
-Каквото и да е станало... Благодаря.

Бордо вече я носеше към апартамента си, но тя явно нямаше да остави нещата така. Защото започна да се опомня и макар да не можеше да се държи на краката си искаше да е далеч от него. Нещо в него се сви, но той я остави да се отдръпне от него и леко се усмихна.
- Е надявам се си по - добре. - погледна нагоре, все още росеше, но силния дъжд бе преминал. Скоро и облаците щяха да се разсеят, но бе станало по - студено. Бо се радваше, че якето му все още е върху нея и се надяваше да си остане така. - Е... бих казал, че желая да дойдеш в апартамента ми, който е в ей онази сграда, но ти сама беше казала, че това няма шанс да стане...
Той наклони глава на една страна изучавайки я. После реши, че няма шанс да я остави тук сама и да я пусне да си ходи. Огледа се, наоколо нямаше почти никого. Затова Бордо я хвана и метна през рамо, като пресече улицата, извади ключовете си и отключи вратата на сградата в която живееше.
- О здравейте госпожо Грийн. - поздрави той една възрастна жена, която живееше да втория етаж и задържа с една ръка вратата на асансьора за да излезе тя. Разбира се получи много странен поглед от нейна страна, все пак не всеки ден Бо се прибираше с момиче на рамо, в буквалния смисъл на думата. - Ирис успокой се, няма да те убия. Няма да те докосна горе без твое желание! За какъв ме имаш да му не се види...