Метрото...

Познатото звънтене накара Бо да се вдигне от мястото си и бързо да се нареди на опашката на вратата. От доста години не бе стъпвал в Ню Йорк, а да не говорим да ползва метрото. Затова и за малко да изпусне спирката си.
Реално погледнато всъщност той искаше спокойствие. Да бъдеш сред има няма и стотина души няколко години и после изведнъж да те пуснат в Голямата Ябълка си бе направо...Ад. Толкова много хора, че чак ти се приисква да станеш социофоб, хомофоб или там както определяха хората които не понасяха да са сред други.
Най - странното бе, че останеше ли сам Бордо се чувстваше безкрайно самотен. Ръцете го сърбяха да си запали цигара, но все пак се намираше в метрото по дяволите. Щеше да издържи още малко след което щеше да излезе на "чист въздух" и да изпуши няколко и после сигурно пак да се върне в подземния град, защото метрото на Ню Йорк си бе цял град...е не като на Лондон, но пак си бе голяма работа, сравнение с други страни.
За сметка на липсата на цигари Бо надигна чашата си с кафе за голяма глътка. Но дали вътре имаше само кафе, бе отделен въпрос. Но за всички които го познаваха не бе тайна, че нито една от напитките на Бордо не бяха чисти, в тях винаги имаше някакъв алкохол.
Седеше на една от пейките, когато чу как поредната мотриса спира, поредното звънтене за отваряне на вратите, а после потока от хора които тръгваха към изхода. Вдигна поглед и се загледа с невиждащи очи в тълпата. Какъв бе шанса от всички тези хора да има поне един негов заблуден познат, познат решил да дойде в Ню Йорк, защото не му се стои на безопасно в лагера?!

Изтичах по ескалатора с надежда да успея да хвана спрялата мотриса. Нямах абсолютно никакво желание да чакам следващата, а и имах лошо предчувствие. Шмугнах се между затварящите се врати и се усмихнах на себе си. Днес имах късмет.
Бях напуснала лагера под предтекст, че искам да се видя с майка си, но всъщност просто исках да се разходя. Дори след три години още не можех да свикна в хълма на Нечистокръвните. Мястото ми се струваше прекалено малко и често имах усещането, че се задушавам. А и никога, никъде човек не можеше да остане сам. Винаги се появяваше някой, който да се натресе и да скапе уединението на човек. Облегнах се на един от лостовете и се огледах.
-О, не... - Тих шепот се откъсна от устните ми и рязко се завъртях. Очевидно бях прибързала с мнението си, че днес имам късмет. На няколко метра от мен стоеше не кой да е, а Бордо Ноар, син на Дионис. Един от малкото хора в лагера, с които предпочитах да не общувам... Не само защото беше момче. Ненавиждах пиянските му изпълнения, нито цигарите, които постоянно пушеше, идваше ми в повече.
Завъртях се леко и му хвърлих кратък поглед, макар да си повтарях като мантра "Мен ме няма, ти не ме виждаш, мен ме няма." Бордо изглеждаше безумно отчаян от нещо и можех само да предположа, колко му е неловко в Ню Йорк, след като доколкото знаех не е излизал от лагера няколко години. Въздъхнах примирено и леко докоснах халката, висяща на врата ми. Можех да го направя...
-Добре... - Прехапах устни и се приблих към господин Ноар. - Бордо? Здрасти? Какво правиш тук?

Погледа му се спря на русото момиче, толкова малко и крехко пред него. Не бе истина обаче външния вид как лъжеше, нещо което Бордо бе осъзнал отдавна. Затова сега просто повдигна рамене, усмихна се иронично и разклати чашата с кафето.
- И аз се радвам да те видя Ирис, дъще на Аполон. - дръпна от цигарата си и издиша димът към нея. Как бе възможно от точно всички стотина души от лагера да му се падне точно тази своенравна и нахакана дъщеря на Аполон. Боговете явно го ненавиждаща, щом му изпращаха такова наказание. Та това момиче го гледаше сякаш е убиец на малки кученца, а в името на Хадес, Бо бе в съвсем другия тийм. Той помагаше на малките кученца.
Ироничната му усмивка бе заменена от уморено подобие на усмивка. В момента Бордо Ноар гаснеше точно като цигарата си. Не помнеше от кога не бе спал като хората, не помнеше изобщо кога за последно се бе почувствал човек, но от както бе в Ню Йорк ежедневието му бе станало една огромна... шега. Тялото му свикнало всеки ден да държи меч, сега просто не издържаше да стои на едно място, не издържаше дори да се скита безцелно из улиците. Трябваше да прави нещо, трябваше да се бие.
- Така и така... като те гледам направо си умираш да ми сриташ задника. - измрънка Бо докато отпиваше голяма глътка от кафето си. Повдигна предизвикателно едната си вежда, но вече не се усмихваше. - Какво ще кажеш да си устроим малък дуел... в покрайнините на града? Поход, палатки, стрелба с лък, ръкопашен бой, бой с меч... някое и друго забавление.
Насили се да се усмихне. Дори и сега да му откажеше рано или късно щеше да го потърси, защото и нейното тяло бе свикнало на същото и тя нямаше да успее да си намери място докато не успокои всичко божествено в себе си.

Свих устни и го погледнах скептично. Кога съм казала, че се радвам да го видя? Това определено беше последното чувство което изпитвах. Размахах ръка пред лицето си, за да прогоня дима от противните му цигари. Явно да чете табели не беше една от великите му способности - в метрото беше забранено да се пуши. Хвърлих поглед на чашата кафе в ръката му и леко поклатих глава. Бях напълно убедена, че това далеч не е само кафе, в крайна сметка всички в лагера знаеха, че Бордо не пие безалкохолни. Дори не исках да знам какво има вътре.
Прокарах ръка през косата и се го погледнах.
-Никой ли не ти е казвал, че не е възпитано да биеш момиче? - Усмихнах се леко. Предложението му беше интересно, но перфектно знаех, че нямам шанс срещу него ако съм с меч... Но той явно забравяше, че няма шанс срещу мен ако е с лък. Всеки си имаше слаби страни, но идеята да прекарам повече от необходимото време с него ме караше да искам да побегна с писъци. Камо ли да се съглася да идем на палатка.
-Да кажем, че ще си помисля. Но не разчитай... А, кой ти каза, че умирам да ти сритам задника? - Заслушах се в уредбата обевяваща станциите и вътрешно се усмихнах. Моята спирка наближаваше и скоро щях да се измъкна от безумния разговор, който ми се налагаше да водя. Въпреки това не може да пренебрегна оставащото в мен лошо предчувствие.
-Е, Бордо... Не ми каза какво те води насам? - Любопиството ми наделяваше, така че отново се опитах да се усмихна.

Бордо се облегна назад и изгаси цигара си в една от металните решетки, повдигна вежди и я прибра в кутията.
- Доволна ли сте мадам? - изрече подигравателно и отново отпи от кафето си, което за жалост бе към края си. И това не му харесваше на Ню Йорк или изобщо на човешкия свят, чашите не се пълнеха със силата на мисълта. Но това бе реалността, тази на хората разбира се. Живота на един пулобог бе много по - опасен. - И мога да запитам същото теб, какво търсиш тук Ирис? Но разбира се твоя милост нали държи на въпросите си... защо съм тук, да ти кажа и аз това се питам през последните няколко дни. И не намирам отговор. Свобода, въздух... не божествени работи, нали разбираш.
Отново въздъхна тежко. При тях нямаше почти никого, само още двама - трима. Това си бе направо неловко. Бордо се заигра с чашата си, като само барабанеше с пръсти по нея.
Чу леко мърморене в съседния вагон, явно бяха контрольори. Това го накара да въздъхне още по - тежко, но нали не беше гратисчия, имаше си билетче, редовен пътник. Но това не промени решението му да е нащрек, все пак някои контрольори винаги се заяждаха за нещо. Затова вдигна глава към тях и сви устни.
- Скоро ще трябва да спрем, още щом отвори врати излизай и бягай. - изсъска той на Ирис, като се надигна от мястото си и застана между нея и контрольорите които бяха все още далеч от тях. Бо си позволи още един кратък открих поглед натам, точно когато единия взимаше билета на възрастна жена с много голяма чата, чак бе съмнително. Но това бе друга тема, чудовището вдигна глава и подуши въздуха и се обърна рязко към тях. Другото го последва.
- Ами вашите билети милички? - изрече първото чудовище, което се предполагаше да представлява жена, но... ами далеч не приличаше на жена.
Бордо бе прикрил изцяло Ирис от погледите им, но те бяха надушили двама пулобогове. И явно определено искаха своето. Едното се приближи набързо към тях ухилено и показващо ред големи зъби, това накара и Бордо да извади меча си със свободната си ръка. Е всъщност неговия меч през повечето време изглеждаше като обикновен ключодържател, но сега бе придобил естествения си вид и бе насочен към чудовището, в момента на Бо изобщо не му пукаше как изглеждат пред останалите няколко пътника.
- Назад или ще те направя на...салам?! - и в този миг осъзна, че надали повече щеше да вкуси салам, просто той нямаше да има същия вкус.

Погледнах го объркано, когато ми каза да сляза, но след миг усетих опастноста. Понечих да се огледам, но Бордо застана пред мен закривайки всеки шанс да видя какво става пред него. Какво подяволите... Боже, това момче наистина беше огоромно, гърба му ме скриваше изцяло от... Не знаех от какво.
- Назад или ще те направя на...салам?!
-Какво?! - Погледнах го объркано. По-точно погледнах гърба му. Боже какви ги дрънкаше? Сандвич ли щеше да си прави?! Мернах меча в ръката му и бях сигурна, че нещата са много зле, иначе не би рискувал да го извади насред метрото. Направих крачка назад и докоснах сребърната гривна на ръката си, която мигом се превърна в красивия ми сребърен лък. Секунда по-късно усетих колчана със стрели на гърба си и вече определено бях много по-уверена. Излязох от сянката му се озовах лице в лице с две чудовища. Супер. Човек вече не можеше да се разходи. Дори в метрото ни преследваха отвратителните същества. Огледах обстановката и хвърлих кратък поглед на Бордо.
-Поемам дясната. - Не изчаках да каже каквото и да било, беше мило, че се опита да ме скрие, но аз далеч не бях безпомощно момиченце, независимо, че изглеждах такава. В крайна сметка стоте години с ловджийките си казваха думата, а и ако не друго поне знаех, че Бордо няма да оплеска нещата. Не и когато имаше меч в ръката.
Първото чудовище тръгна към нас и аз побързах да изтрелям една от стрелите. Е, поне реакциите ми не бяха залинели.

*Ох, не струвам в описанието на битки. Ама изобщо. Извинявай.

Бордо съвсем изтръпна когато Ирис изскочи иззад него и зае позиция за стрелба. Мястото не бе удачно за лък, най - малкото хората щяха да си помислят, че мята стрелички за дартс по контрольорите, които са искали просто да проверят дали тя има билетче.
Ръмжете се процеди от стиснатите устни на синът на Дионис и той се завъртя съсичайки едното чудовище, но последвалото не бе нещо нормално. Вместо да се разпадне и да изчезне, то започна да се сглобява отново.
- Мамка му. Ирис, към вратата. - изкрещя той и грубо я дръпна като отново я изтика зад себе си. Стоеше пред нея и двете чудовища които се хилеха злорадо насреща им, като протягаха дълги змийски езици.
Бо отстъпи още крачка назад и тялото му опря в тялото на Ирис, тези чудовища не бяха обикновени и нещо тук като цяло изобщо не бе наред. Вратата се отвори и те бързо изскочиха навън, но двете контролиращи чудовища тръгнаха след тях, като онова което представляваше жена упорито говореше за билетчета.
- Изобщо как можа да ти хрумне да тръгнеш да стреляш?! - извика Бордо насреща и като я дръпна към едно място при стълбите, което бе тясно и тъмно, нямаше да ги видят тук..., но можеха да ги надушат. Тогава той щеше да използва момента на изненадата за да ги убие...отново.
- Измъкнем ли се от тук, отиваме в апартамента ми... на около пет преки е, но там ще си в по - голяма безопасност.

Единствено елемента на изненадата позволи на Бордо да ме извлече от метрото и да ме набута в някакъв тъмен ъгъл. Тялото ми още гореше от докосването ни преди малко, когато отново бе застанал пред мен. Погледнах го гневно, но преди да успея да се разкрещя да не ме докосва той продължи да говори глупости. Вдигнах вежди и го погледнах гневно, докато все още стисках лъка си.
-Луд ли си? Няма да дойда с теб. За какъв се мислиш, че да ми държиш сметка? Какво очакваше да стоя мирно и кротко зад гърба ти, докато се биеш с чудовищата?! - Исках да го убия още тук на място. Не понасях някой да се държи с мен сякаш съм някое лигаво момиченце, което не може да се грижи само за себе си. Богове, та аз имах много повече опит от всеки глупак в лагера и се бях изправяла пред неща, които нормалните полубогове дори не можеха да сънуват. Погледнах Бордо правейки крачка назад и опирайки гърба си в стената.
-И от кога си се загрижил за моята безопастност? - Нещо в мен ме трепнало, когато го чух. Трябваше да си призная, че беше хубаво да има някой, който да го е грижа за теб, но не вярвах, че това е точно Бордо. Е, беше мило, но в момента не можех да г оценя. Бях прекалено ядосана на отношението му. Самата мисъл да се окажа сама в апартамент с него ме караше да настръхвам и да искам да сваля кожата си.
-Няма... - Поех си дъх и хвърлих поглед за гърба му. - Няма да го направя. Няма да дойда с теб... - Чудовищата щяха да се появят всеки миг. Беше по-добре да се разделим, той можеше да се качи в следващия влак, а аз познавах града, достатъчно, че да се измъкна. - Качи се на влака. Върви. Ще последват мен.

Бордо присви очи насреща и, а после се изсмя грубо.
- Ще последват теб... ти за коя се мислиш? Екатерина Велика? - повдигна вежда, и се извъртя така, че да бъде готов за чудовищата точно когато се появиха. Едното продължаваше да настоява за билетите и чак сега Бо забеляза, че има някакво жалко подобие на червена коса и очила които бяха с рамки с формата на... пеперуда?!
След миг разсече едното чудовище и тръгна към другото, но онова което бе унищожено току - що бе започнало да се възстановява отново. Това накара Бордо да дръпне Ирис с едната ръка, а с другата в гръб да прободе чудовището - контрольор и да завлече момичето по стълбите нагоре. Метрото на Ню Йорк наистина бе нещо внушително, а това, че имаше много коридори не винаги помагаше. Точно като в момента. А това, че и ескалатора не бе пуснат не помагаше... макар, че ако питате Бордо те се справяха много по - бързо по обикновените стълби.
Издърпа я към касите за билети далеч от това което се бе случило долу, още малко и щяха да напуснат официално метрото.
- Слушай какво... - започна той, но яростта му се изпари в мига в който срещна погледа и. Отворената му уста се затвори и той изръмжа, направи меча си отново на ключодържател и го прибра в джоба си. - Знаеш ли... забрави. Писнало ми е да ме гледаш сякаш съм отрепка, човек да иска да направи нещо мило за теб и ти жив ще го изядеш.
Той се обърна и тръгна към стълбите, всъщност нямаше намерение да си тръгва, щеше да я проследи най - вероятно донякъде за да се увери, че е добре. Нямаше нужда да се обръща назад, чудовищата не бяха тръгнали нагоре, но по - безопасно бе и за двамата да не се връщат долу. А ако тя случайно решете да го направи, то тогава Бордо щеше да се върне и да я извлече от там, дори ако това означаваше да я върже с нещо... за нещо.
- Приятно ти оцеляване, Ледена кралице. - той помахах за последно и се скри от погледа и излизайки на повърхността и вдишайки от тежкия въздух на Голямата Ябълка със свито сърце.

Кожата ми гореше на местата, които беше докосвал. Никога повече нямаше да изляза по потник... Глупак. Само след миг Бордо беше изчезнал от погледа ми и дробовете ми най-накрая се отпуснаха. Хвърлих поглед през рамо и поклатих глава сама на себе си, не исках да се връщам в метрото. Щях да повървя малко, чистия въздух щеше да проясни ума ми... Е, доколкото можеше да бъде чист в този мизерен град. Потупах лъка и той отново се уви около китката ми като гривна, заедно с него изчезна колчана стрели и вече можех да изляза в нормалния свят. Един последен поглед надолу... Една част от мен искаше да се върне в метрото и да се отдалеча от Бордо по най-бързи начин, но друга искаше да го последва. Не въздуха навън. Него. Стиснах устни и излязох насред Манхатън. Е, супер... Отново ни деляха само няколко метра, явно цигарите му бяха по-важни от живота. Засмях се тихо. Това си беше очевидно.
Мислите ми продължаваха да се блъскат хаотично... Леден кралица? Богове... Той наистина беше кретен иначе никога нямаше да го каже. Тръгнах гневно към Бо и се оказа заобиколена от пушека му. Отново. Вдигнах поглед към него и просъсках.
-Нямам нужда от протекци.. Защо винаги момчетата си мислите, че съм безащитна лигла? Виждал си ме. - Не знаех дали говори гордостта ми, но бях бясна. Дори не можех да обесня защо. - Ти си... никога не съм казвала, че си отрепка. - Поклатих глава и отново прехапах устни. Може би той бе единствения човек, който можеше да пропука самоконтрола ми и да ме извади извън нерви. Стиснах зъби и си наложих да се усмихна. - Е, благодаря. Предполагам това искаше да чуеш? - Мъжка гордост...