Тронната зала

Фоайето на сградата беше осветено от множество малки лампи по тавана. Подът беше толкова изящно излъскан, че отразяваше светлината идваща от тавана и освен това можех да видя образа си в него. Вървях с премерени крачки, прекосявайки помещението. След няколко секунди стоях пред асансьора и натиснах бутона, за да го извикам. Погледнах към другия край на фоайето, в който се намираше стъклена врата, през която можех да видя улицата навън. Беше започнало да вали и минувачите пред Емпайър Стейт вървяха забързани, с чадър в ръка. След броени минути щях да съм у дома, на Олимп, където времето винаги беше хубаво. А стотина метра по-надолу, в Ню Йорк, се вихреше буря и мрачни облаци бяха покрили небето.
Познатото извъняване на асансьора ме откъсна от мислите ми. Обърнах се и вратите се разтвориха пред мен, позволявайки ми да вляза в кабината. Натиснах последното копче, което водеше към върха на сградата. Скоро след това вратите отново се отвориха, но този път под краката ми не се намираха лъскавите плочки, ами облаци.
Пристъпих уверено напред и се запътих към внушителната сграда издигаща се на метри от мен. Беше чисто бяла, с колони в гръцки стил. Тук всичко беше перфекто конструирано и изработено. Дори най-малките детайли бяха не по-малко впечатляващи.
Пред мен се откри гледката на високите златни врати, зад които се намираше коридорът, водещ до тронната зала. Стъпвах върху прекрасен мрамор, а около мен горяха факли. Няколко стъпала ме деляха от залата, но когато влязох вътре с изненада останових, че не съм сам. Пред мен стоеше млада жена с изящна фигура. Кестенявата й, чуплива коса се спускаше по гърба й, което я правеше още по-красива. Можех да я позная навсякъде.
- Какво търсиш тук? – попитах, а в гласа ми се долавяше недоволство. Не я бях виждал от много време, затова имах да си поговоря за доста неща с нея. Тя самата все още не осъзнаваше сериозността на това, което й предстоеше, но скоро щеше да разбере.

Олимп не бе от местата,където можеше да ме видиш най-често.Аз предпочитах света на простосмъртните.И така до този ден до ушите ми дойде една вест,доставена ми лично от Хермес.Зевс ми бе сърдит.Много.И искаше да ме предупреди,че той подготвя нещо не особенно приятно.Из Ню Йорк бе започнал да вали сняг.Явно снежната кралица Хиона беше минала и от тук.Не губех време обаче щом чух вестта от Хермес и веднага отидах на Олимп.Бях с ясното съзнание,че баща ми няма да се зарадва да ме види.По принцип не бях от любимите му деца,а и сега след като бях направила нещо.Но това ме разпалваше все повече.Трябваше веднага да се взема в ръце.
Олимп си бе все същия-красив,величествен.Тази гледка съвсем не ми беше по вкуса.Аз обичах разрухата и опустошението.А всичко тук бе прекалено подредено и на мястото си.
Отидох в Тронната зала с мисълта,че сигурно ще открия Зевс там,само се надявах да не се натъкна на някой друг бог и по специално...този на бога на войната.Мъжа ми,който беше много по ужасен и от мен веднага щеше да влезе в конфликт.А саморазправиите ни не бяха никак леки.За това и вече не бяхме заедно.Бяхме много опасна комбинация.
Зевс не бе тук.Усетих че някъде по света и по точно Китай нараства бунт.Очите ми станаха черни и бездънни,като малки галактики.Усмихнах се лукаво,като знаех къде ще е следващато място,което да посетя,след като свърша тук.
Не се наложи да го чакам много.
-Здравей,татко.-отговорих след което огледах образа на баща си.Долавях нотка на неприязъм,раздразненост.Но не се учудвах че идваха точно от него.
-Разбрах,че си ми ядосан.А аз не съм и сред предпочитаните ти деца,така че се чудя дали има някаква...реална причина за ядовете ти спрямо мен?
Да,не беше хубаво да го предизвиквам така.Но ние винаги разговаряхме така помежду си.Отчуждено,не с толкова любов,отколкото с дълг-никога не бях получавала прегръдка от него,а като дете винаги го бях жадувала.Е,нещата се променяха.

В погледа й, остър както винаги, се виждаха непокорство и своенравие. Това беше типично за дъщеря ми. И въпреки че не я бях виждал от много години, нямаше как да забравя дързостта, с която ме гледаше. Едва ли имаше друго живо същество, било то простосмъртен или Бог, което да не се страхува поне малко от мен. Трябваше да призная, че това пълно неподчинение от нейна страна често ме беше изкарвало от равновесие. И днес надменната нотка в гласа й ме подразни, но реших да не й обръщам излишно внимание, тъй като се предполагаше, че вече трябва да съм свикнал с повечето от неприятните навици на Белона.
Осъзнавах, че тя ми говореше по този начин с ясната цел да ме предизвика и до някъде успяваше, но трябваше да се овладея.
Бавно пристъпих напред към трона си и се настаних бавно на него, а после подпрях брадичката си с пръсти. Със свободната си ръка махнах към Белона, подканвайки я да седне. Имах неприятното чувство, че ще ми откаже дори и това само за да ме изкара извън нерви. Трябваше да бъде по-добре подготвен за тази среща, но наистина не очаквах да я видя тук толкова скоро, след като Хермес я навести.
- Знаеш ли защо поисках да говоря с теб? - попитах я, без да се надявам на отговор или ако изобщо получех такъв, най-вероятно щеше да бъде изпълнен с голяма доза сарказъм.
Белона беше пренебрегнала заповедта ми с ясното съзнание, че това ще ме ядоса. Сякаш правеше всичко напук на моята воля. Не можех да си обясня произхода на гнева й към мен, но вече това нямаше значение. Тя беше зряла жена, за която се предполагаше, че трябва да взима обмислени и мъдри решения, но често действията й бяха непредсказуеми и нелогични, което противоречеше на задълженията на една Богиня. Не можех да толерирам подобно поведение, защото нашият свят се крепеше на хармонията и разбирателството между Боговете. А дъщеря ми обичаше да създава смут и разногласия. Надявах се, че след разговора ни това ще се промени поне малко, но не таях големи надежди.

Седнах на моето място в Тронната зала,което не бях заемала от дълго време.Да знаех перфектно защо съм тук.Умирах да вляза в спор с него,но предпочитах първо да разрешим въпросния казус.А после можехме да се си се заяждаме както едно време.
Въпроса беше следният и знаех че в това се корени гнева на моя баща,главният измежду боговете.Този който можеше да ме накара да страдам по неописуеми начини,но след като бях виждала многото лица на безбройните войни,си бях безстрашна.Може би с това ядосвах Зевс толкова много.Та,за разлика от останалите,аз не исках да живея на Олимп и не го правех вече от няколко години.Предпочитах да обитавам изцяло света на простосмъртните с облик на обикновенна жена и досега не бях срещала никакво неодобрение.Вярно,боговете ми се чудеха как мога да живея постоянно в техния свят.Но на мен ми харесваше.Карах престъпниците да страдат,докато не се избиваха сами едни други,намесвах се да подлютявам някои историйки,правейки съществуването си по-пикантно.И най-важното с което бях вбесила толкова баща си...
-Аз помогам на полубоговете.На всички.Не си ли се замислял,че те имат нужда от подкрепа?-изведнъж избухнах и станах от трона кръжейки напред-назад.Мъчех се да се овладея,за да не нападна Зевс.Нямаше да е равностойно.-Тъпите ти правила трябва да се променят,татко.Изпита ли нещо когато собствената ти дъщеря умря толкова млада наскоро?
Да,предизвиквах го.Но знаех че аз съм правата в случая и исках не да го накарам да се ядосва,а да се замисли.Да се замисли истински над своите абсурдни закони.Закони,които трябваше да се променят.Но със сигурност не се и надявах на татко да му хареса идеята,че детето му му дава акъл.Все пак той беше всесилният и всевиждащ в нищо непреграшим Цар.Но дори и той си имаше своите косури,които бяха известни на всички,но ги беше страх да си признаят-а именно безбройните му изневери срещу Хера,а уж беше перфектен.

Въздухът, който ни делеше беше пропит с напрежение. С всяка частица от тялото си усещах предстоящия спор и гнева, който нарастваше все повече с всяка дума, която дъщерями изричаше. Опитвах се да потисна егото си, за да избегна големия скандал, който със сигурност щеше да се разрази, ако тя продължеше да ме напада по същия начин. Но тя не се страхуваше. Говореше пламенно, въпреки че знаеше последствията от думите си. Такава смелост си беше за адмирации, но не и в случая.
- Белона, много добре знаеш, че те могат да получават подкрепа само по време на война! Работата им е да ни служат, а нашата - да ги напътстваме. Те нямат нужда от родители! - извиках, но после се опитвах да овладея гласа си. Това всъщност се оказа доста по-трудна задача, от колкото очаквах. Много от Олимпийцие споделяха мнението на непокорната ми дъщеря, но за всички тях моята дума беше закон и не смееха да я пренебрегват.
- Не случайно създадох това правило! В света ще настъпи хаус, ако всички вие "загрижени родители" угаждате на децата си!
Ненавиждах лекотата, с която всички бяха способни да захвърлят отговорностите си само за да дадат на полубоговете родителите, които те заслужават. Можех да продължавам да заблуждавам другите, но не и себе си - аз самият също исках да бъда близо до децата си и от време на време ми се искаше да го направя, но осъзнавах, че начинът на живот, който имат е най-добрия за тях и не можех да си позволя да внеса смут в него заради собствените си желания. Това беше недопустимо и грешно, но очевидно семейството ми не го проумяваше.
- Забранявам ти да говориш за Талия! - извиках и станах от мястото си. Това не беше тема, която исках да засягаме. Чувствах се виновен за случилото се с нея, но се утешавах с мисълта, че жертвата й е героична. Сега, когато знаех, че тя е добре и е доволна от изборите си, съвестта ми беше малко по-спокойна, но това не променяше факта, че не обичах да говоря за нея. Мразех да се връщам в миналото, защото то винаги беше мрачно и изпълнено с лоши спомени, а Белона направи ужасна грешка напомняйки ми за един от тях.