Take a smile.
Не съм най-концентрираното момиче, но очаквах, че поне ще проява малко здрав разум и ще обърна внимание откъде минавам. Все пак Ню Йорк е голям град и дори моето доста добро чувство за ориентация понякога се губи. Днес трябваше да е спокоен и забавен ден, независимо че имах да изпълнявам задължения. Исках да се потопя в атмосферата на Ню Йорк, да се запозная с нови хора, като за разнообразие обикновени смъртни, и да посетя по възможност поне повече от половината интересни места в града.
А ето че вече минаваше обяд, след по-малко от четири часа трябваше да се върна в лагер Юпитер, а аз бях изпълнила само 1/3 от желанието си. Седнах да закуся в едно уютно кафене и се запознах със симпатичния сервитьор. Естествено, малко го шашнах, понеже съм свикнала да си казвам всичко и доста пъти бях на косъм да изръся, че съм дъщеря на Аполон, но се сещах навреме, че това не би свършило добре. Кроасанът и кафето бяха невероятни, а разговорът много приятен- говорихме за музика, филми, книги и времето, все такива неща. Оставих сервитьора да знае само името ми и си тръгнах, оставяйки няколко допълнителни долара за благодарност.
Исках да посетя някой музей или пък музикален магазин, но всяка витрина ме заинтригуваше, започнах да се водя по интуицията и останалата част от сутринта отиде, докато аз влизах във всяко интересно магазинче или голям търговски център, който ми допаднеше. Когато излязох от четвъртата книжарница, която посетих, помъкнала хартиена торбичка с две книги в нея, се огледах и осъзнах, че нямам идея къде съм.
Сега, четиридесет и три минути по-късно - точно сверено по ръчния ми сребърен часовник - съм се забутала още повече из града и нямам идея как ще стигна до Емпайър Стейт Билдинг, където трябва да се срещна с татко. Не знам как така се е заинтересувал от живота ми отново, но няма да се оплаквам. Може пък когато не се появя, понеже съм се забутала само един истински нюйоркчанин знае къде, ще се откаже отново от мен. Не му се сърдя, не знам защо, но съм му простила, че ме е оставил още като бебе и е решил да се появи в живота ми чак единадесет години по-късно, за да ме прати в лагер, а после през половин или цяла година някъде да иска да се видим. Въздъхвам и сядам на една студена пейка пред една висока жилищна сграда. Краката ми са се изморили от скитосването и чак сега се замислям колко километри съм извървяла. От един магазин до друг, от една книжарница до друга, от една сладкарница до трета - да, спрях и в две сладкарници, но във втората само за да си купя вода. Оказа се, че да пазарувам особено много ми харесва. В кръвта ми е. Обикновените хора са късметлии, че могат когато решат да излязат на шопинг. Ние полубоговете и другите създания трябва да си седим в лагера. Е, Новият Рим не е за подценяване, но понякога имаш нужда от разнообразие. Особено ако си като мен, душа на разнообразието и новите неща.
Както си седя на пейката и отпивам глътка вода забелязвам позната фигура на отсрещния тротоар. Изгубвам я от поглед след миг, но бързо скачам на крака и тръгвам да пресичам съвсем неправилно натоварената улица, където много коли и таксита едва сами се разминават и изобщо не им се занимава с някаква откачена тийнейджърка, решила да не си хаби времето да търси светофар или поне пешеходна пътека. За щастие, пресичам успешно, развяваща зимното си палто след мен, а торбите с покупките ми шумолят, докато тичам между колите и после между хората на тротоара. Разминавам се с всички успешно и почти настигам момичето с медена коса, което върви спокойно пред мен.
-Джули! - викам я аз един път, после втори и тя ме чува. Обръща се и спира и аз най-сетне я настигам, поразрошена от тичането. - Хей, как си, какво правиш тук?
Джулс е момиче от гръцкия лагер, Лагерът на Нечистокръвните. Аз съм римлянка, но някак не изпитвам обичайното за повечето римски герои желание да страня от гърците. Джулс и аз не сме чак много близки приятелки, но се познаваме и сме много добри познати да кажем. Аз се сприятелявам лесно и се гордея с тази своя общителност и любезност.
Оправям косата си и се усмихвам, загръщайки се с шала си, който съм си сложила, за да ме топли допълнително. Ню Йорк е доста студен в началото на декември. Почти коледно е, предполагам още седмица и ще стане съвсем коледно. Според мен има време до Коледа, но нямам нищо против да се украсява по-рано. Традиция е, мисля.
Радвам се, че срещнах Джулс, защото според мен тя познава града добре и ако се съгласи да ми помогне може и да стигна навреме за срещата с татко.
-Накъде си? - питам я аз и посочвам с глава улицата пред нас.
Надявам се да не ме остави да се лутам като изгубено кученце из града. Ако не я бях срещнала най-вероятно все щях да измисля начин да се оправя и сама, но ето една случайност, която доста ме улеснява. И изглежда приятна компания и възможност да си побъбря с някого.
Вто 17 Мар 2015, 17:00 by 
