Из тъмните улички

"О Богове, о Богове, о Богове", Елизабет вървеше забързано по улиците. Не бе истина, бе си в Ню Йорк едва от няма и седмица, а вече бе успяла да се загуби по улиците на града, сякаш никога изобщо не бе стъпвала в Голямата Ябълка.
Звукът от токчетата и отекваше из тъмната уличка, а тя даже и леко подтичваше. Телефонът и звънна от един бог знае къде. Започна да проверява всички налични джобове, които в момента всъщност бяха само на черните дънки, тъй като нагоре бе просто със черен елегантен потник. Затова реши, че нещото свири от чантата. Мразеше телефоните, но в крайна сметка се бе примирила, колкото и опасно да бе, че ще вземе един със себе си, за спешни случай.
Най - сетне намери машинката и почти изстена когато видя кой я търси. Сестра и. Какво ли пък искаше тя сега?!
- Какво? - намръщено попита Елизабет като се спря насред уличката. Студен вятър духна към нея и тя потръпна. Не бе истина колко студено беше. - Стига си увъртала Бианка и давай по същество, не искам неприятности зареди теб!
- Просто мини през някой магазин и ми купи сладолед става ли? Само да не е шоколадов. - и след тези думи сестра и затвори. Лизи бе на косъм да метне телефона към отсрещната стена, но после реши, че няма нужда чак от това и отново забърза напред. Стига до нещо като разклонение. Пред нея бе задънена улица, а от едната и страна улицата продължаваше напред, другата свиваше почти веднага в страни.
"На къде да отида по дяволите?!" запита се и реши да провери късата уличка, която обаче също се оказа задънена след няколко метра. Това разбира се не пречеше на хората които се бяха събрали в края и. Високи и едри мъже, които като чели се караха за нещо. Тръпки я побиха само като ги видя, а нещо просто не и даваше сили да се обърне и да си върви. Просто се надяваше те да не я видят така леко скрита в сянката на една от старите сгради.

Избутах мъжа през задния вход на бара и го бутнах към стената. Защо хората винаги си мислеха, че могат да ме прецакат?!
-Заради твоите глупости съм в проблеми глупако! - Цяла тълпа ни беше последвала навън, но не ми пукаше. Просто поредния уличен бой, всички бяха свикнали, особено когато аз бях в бара. Е, никой не можеше да отрече, че умея да нося проблеми. Огледах мъжа през себе си. Мижитурка, навъртащ се край големите играчи или в моя случей - създаващ проблеми на големите играчи. Дори не си заслужаваше да го гръмна, а и това нямаше да ми помогне в случея. С периферието си заблезах, че онзи се изправи и просто се изсмях.
-Какво, ще се биеш с мен? Знаеш ли как свърши последния, който се опита да го направи? Защото не беше красиво. - Погледнах го. Опрях се на мотора си, но той все пак се опита да се приближи. Секунди по-късно юмрука ми се стовари върху челюста му и чух задоволително изпукване. Успя да ме отмести от себе си, въпреки кръвта и дори успя да ме удари веднъж преди да се опита да побегне. Жалко, тъкмо ми беше станало интересно и той побегна. Свих рамене и потупах джоба на дрънките си. Диамантената огърлица все още беше там, което бе най-важното в днескашния ден.
Задната врата на бара се отвори и главата на собственика се подаде.
-Блу, ченгета. Питат за теб.
-Мамка му. - Оставих цялата група пияници да се разбягат и избързах кръвта потекла по устните ми... Вдигнах глава, точно за да видя как последния завива зад ъгъла и лекото трепване в една от сенките. Какво по.. Изтичах до там и се осовах пред дребно момиченце, което явно беше наблюдавало всичко.

Мъжете започнаха да си разменят удари, а Елизабет ококори очи. На какво по дяволите се бе натъкнала?! На просто уличен бой или планове за убийство?! Надяваше се на първото, защото просто нямаше да има нерви за второто. И явно все пак боговете бяха милостиви към нея, тълпата се разсея, а единия пробяга покрай нея. Тя се облегна на близката стена поемайки си въздух, без дори да осъзнава бе го задържала сякаш ще доловят дишането и от такова разстояние... Е и май по - добре да си го бе държала. Онези, най - едрия от тях се приближи към нея. Бе цяла ходеща сграда и Елизабет направо се изгуби пред него. Бе се ококорила насреща му докато плъзгаше поглед по тялото му. Този тип нямаше как да е обикновен човек, просто не бе възможно.
- Защо се спи с този тип? - попита тихо тя. Нито познаваше мъжът пред себе си, нито смяташе, че ще получи обяснение от него. Защото той не и го дължеше. Но разбира се можеше сега да реши да нарани и нея, но тази мисъл мина със закъснение в главата и. А за ирония на съдбата Елизабет нямаше на къде да мърда, стената бе зад нея. Пое си дълбоко въздух. Бе готова и да се бие, но.... но с такива бабаити не я бяха учили да се бие. Този бе по - висок от вратата на стаята и по дяволите! Ако решеше да пречука и нея... е един удар сигурно щеше да му е достатъчен. Все пак бе станал свидетел на.. на какво всъщност?! - Кървиш...
Констатира тъмнокоската като леко го огледа на мижавото осветление на една премигваща далечна лампа. Раната му не бе сериозна, но си бе рана. През главата и мина мисълта "Нека се погрижа за това" , но реши, че ще е по - безопасно да държи ръцете си далеч от него... току виж такива като нея ги ядял на закуска.

Плъзнах поглед по момичето. Черни дънки, черен потник, хубаво тяло... Хм.. Само да имах малко повече време с нея и насам да не идваха ченгета. Жалко, можеше да е забавно. Беше успяла да ме изненада, беше посмяла да ме заговори. Повече жени виждайки ме в тъмното просто рязко сменяха посоката, в която вървяха. Все пак дори смелостта и да ме погледне можеше да бъде възнаградена.
-Сбих се защото искам. Хоби. - Вдигнах рамене. Прокарах ръка по леко наболата ми брада и се засмях. Трябваше да се обръсна... Бутнах момичето плътно към стената. - Такова хубаво момиче... Жалко... - Въздъхнах и се ухилих, по онзи, моя начин. На устните ми отново беше избила кръв както тя отбеляза, но не ме интересуваше. Избърсах я с опакото на ръката и отново погледнах нашия шпионин.
-Никой ли не ти е казал, че е опасно да се разхождаш сама из тази част на Ню Йорк? Или, че не е хубаво да дебнеш хората... Можеш да пострадаш. - Е, след като точно аз я бях хванал да шпионира можеше да пострада много повече отколкото предполагаше. Жалко, че времето ме притискаше и не можех да си поиграя. Все пак макар и дребна изглеждаше доста добре. Надявах се сутиена и да не е с подплънки, не обичах да имам измамни предположения.

Гърбът и се удари в стената и Елизабет разбра, че го е загазила. Ама яко. Стисна устни, а после облиза и задъвка долната. Гледаше го в очите, независимо, че цялото и същество крещеше направо да се заема да си изкопае път през тухлите зад нея, ако и се живееше.
- Има много по - опасни неща от тази част на Ню Йорк. - не се стърпя и отбеляза Лизи, но щеше да е по - добре да започне да се моли за живота си. Вътрешно трепереше. Този какво си мислеше, че прави?! Какво щеше да и причини?! Не и харесваше да е така близо до нея, искаше свобода, имаше нужда от въздух. Всеки миг щеше да се строполи на земята, защото усещаше как краката и няма да издържат тялото и. - Хобито ти не си го бива знаеш ли?
Въпроса бе и какво се опитваше да направи тя? Опитваше се да го заговори може би или се опитваше да си спести още няколко минутки живот. Огледа се наоколо, като се опита да го направи колкото се може по - деликатно и скришно. Е, лош късмет. Дори и да се развикаше, че някаква скала се е изпречила пред нея и няма намерение да я пусне жива или поне цяла целеничка от тук, никой нямаше да и се притече на помощ.
- Знаеш ли... аз мисля да си вървя, все пак нали е опасно тук. - тя отново плъзна поглед по него. - Но... е ти предполагам познаваш тези улици?
Дори и да искаше да се измъкне от тук щеше да се лута поне още половин час, какво щеше да прави по - дяволите? Можеха да я нападнат какви ли не чудовища... като този тип. За Бога започваше да изпитва ужас от него независимо, че се опитваше да говори нормално. Бе на крачка от това да се разпищи като пет годишно детенце на което са му взели близалката. Само, че в случая може би щяха да и вземат живота... та каква е разликата.О Богове!

Избухнах в смях. Беше права, имаше по-опастни неща от тази част на Ню Йорк, но едно обикновенно смъртно момиче едва ли щеше да си има представа от тях.
Чувах наближаващите сирени, но знаех, че имам още малко време. Първо трябваше да претърсят целия бар, мазато, стаичката над него... Чак после глупаците щяха да се усетят, че може да съм се измъкнал пред задния изход. И аз щях да им помахам за довиждане. Върнах вниманието си отново на момичето и изцъках леко с език.
-Права си, има и по-опасни неща от тези улици... И май в момента стоиш притисната към едно от тях. - Приближих се още малко допирайки се максимално към нея. - И това най-лошо нещо никак не обича да му казват, че хобито му не го бива. - Свих леко рамене гледайки заплашително. Тъмнокоската беше облечена добре, така че явно не се сблъскаваше често с типове като мен, иначе щеше да знае, че е добре да си държи езика зад себе си и да ми обесня как мисли да си тръгва. И да не ми прави очевидни намеци, че иска да и бъда екскурзовод из тъмната част на Ню Йорк.
-Познавам добре улиците, да. А на теб, кой ти е казал, че изобщо ще си тръгнеш? - Беше забавно да я стресирам. Нямах намерение да я убия, беше просто невинно момиче, а и нямах време да се позабавлявам с нея, така че вероятно щеше да си тръгне невредима. Е, като изключим психическата травма. Свих рамене.
-Защо бъразаш да си тръгнеш? И между впрочем, имаш ли си име?

"Арес да ми е на помощ!" защо ли Арес? Е с помощта му поне можеше да се опита да срита този и за се измъкне... въпроса бе колко на колко него ще го заболи изобщо и Елизабет ще си счупи нещо!?
- Хайде де... надали би убил някое момиче просто ей така нали? - попита го тя, но всъщност изключително много и се вярваше, че сигурно той притежаваше и такова хоби. Да убива малки, невинни момиченца в тъмни улички. За някои типове това бе изключително забавно. А Ели направо щеше да припадне. - И не всъщност знаеш ли... нямам си има. Но винаги съм искала да си имам... о Богове, стига де! Не ме гледай така!
Цялата изтръпна. Имаше чувство, че той направо я пробива с поглед и гледа направо в съзнанието и. Прилепи се още повече към стената, което не бе особено добре. Чу и сирени в далечината, не знаеше за какво са, но дали пък нямаше да успеят да я чуят... е с малко размишления реши, че просто няма как да станат нещата.
- Казвам се Елизабет. - преглътна буцата която изведнъж се бе появила в гърлото и. Замисли се дали този тип ще я изведе от този огромен лабиринт, ако му платеше? Все пак това си бе добра сделка. - Както трябва да направя за да има поне малък шанс да ме пуснеш и да ме ориентираш как да изляза от тук за да не попадна на някой друг, който е решил, че ставам за... среднощна закуска.
"Или нещо друго", но силно се съмняваше в тази мисъл. Все пак дъщерята на Афродита бе сестра и, а Елизабет бе просто ... нищо. Някакво момиче, което не е много признато от когото и да е. Бе просто някоя от всичките, не особено симпатична и умна, просто никоя.

-Не бих убил някое момиче ей така? Не видя какво е едно от хобитата ми? Смяташ, че има нещо, което би ме спряло? - Засмях се и отново се заслушах във сирените и шумовете, които идваха от бара. Може би вече беше време да се махна от тук. Ако ме претърсиха, дребния обир заради който всъщност бяха дошли щеше да им се стори като шега на дете. Дръпнах се от момичето, Елизабет и я погледнах.
-Ставаш за много повече от среднощна закуска малката. - Погледа ми отново се разходи по тялото и извиквайки усмивка на лицето ми. Тръгнах към мотора обръщайки и гръб, но след няколко крачки в хвърлих още един поглед.
-Идваш или оставаш тук? - Беше казала, че ще направи нещо, за да я изведа от мрачните улици на Ню Йорк и смятах да се възползвам. Реално погледнато иска просто да я заведа в апартамента си, но си имах по сериозни и неотложни проблеми, така че щеше да се наложи да отложа това. Поне бях се сетил как би могла да ми се отплати за дребната услуга на такси, която щях да и направя.
Потупах огърлицата в джоба си и се качих на мотора давайки и още малко време да помисли. Щяхме да си бъдем взаимно изгодни, тя щеше да се измъкне от тук, аз щях временно да се отърва от доказателство за кражба, а и щях да я видя отново. За предпочитане в момент, когато имах достатъчно свободно време.
-Хайде малката, няма да те чакам цяла нощ. - Запалих и я погледнах давайки и последен шанс да се качи.

Гледаше го объркано, само и оставаше да започне да мига насреща му като ударена с парцал и картината щеше да е завършена. Направи няколко крачки към него докато го изучаваше замислено. В какво изобщо се забъркваше, този тип хич не и харесваше. И начина по който я гледаше... сякаш е парче месо. И самия факт, че бързаше да се изпари от тук, че времето му бе ограничено... Не знаеше какво да мисли, а и от приближаващите сирени започваше направо да я боли глава. Но пък защо сирените идваха към тях, да не би случайно сестра и да се е притеснила и да е решила да я пусне за издирване?! Невъзможно, нямаше просто такъв филм. Дъщерята на Афродита сигурно си бе лакирала ноктите вече и нямаше да позволи нещо такова да и развали маникюра.
Приближи се отново към него и тогава просто спря като закована. Очите и се разшириха така сякаш е видяла призрак. Опитваше се да преглътне ужасът, който я бе залял и осъзнаваше, че просто ще убие сестра си. Нямаше как просто, ей така да си вървиш из Ню Йорк и да се натъкнеш на минотавър... или поне не точно сега, посред нощ. Нали? НАЛИ!?
- Обърни се бавно... - каза му тя и направи крачка назад. - И ми кажи какво виждаш...
Все пак обикновените хора би трябвало да виждат примерно някакъв голям космат човек, който се мисли за голямата стъпка, или огромно куче, а не бик с размерите на небостъргач.

Погледнах глупаво Елизабет. Какво? Какво да виждам? Обърнах се рязко и се озовах очи в очи с минотавър. Страхотно. Погледнах момиче, тя какво виждаше?! Ако виждаше минотавъра значи тя бе... Пулобог. Интересно. Какъв беше шанса да се натъкнем точно един на друг... Е, бяхаме в най-големия град в света, а лагера не беше много далеч... Е, явно имаше доста сериозен шанс.
За няколко секунди просто стояхме и се гледахме с чудовището. Не бе бяха нападали отдавна, така че този беше успял да ме изненада. Въздъхнах и хвърлих поглед на Елизабт. Слязох бавно от мотора и се приближих към Елизабет вадейки пистолета си.
-Не знам ти какво виждаш, но... Съветвам те да не гледаш, за да не си свидел на убийство. - Ако беше обиковен човек щеше да види как застрелвам нещо.. Някой. Всъщност си нямах представа какво точно щеше да види. Свих рамене, не можех да оставя това нещо да се разхожда из града ми, тук със сигурност имаше достатъчно като нас, а какъвто и да бях не исках да умират точно полубогве. И без това бях прецакани от всичко и всички.
Минотавъра скочи към мен, а аз изпразних в него пълнителя с коршуми от божествен бронз. Това щеше да е да напълно достатъчно. Или поне така се надявах. Не изчаках да видя дали съм го убил, а просто се обърнах към Елизабет.
-Кой е родителя ти?

"Как така какво виждам!?" Елизабет направи още една крачка назад, а мъжът се приближи към нея и след миг започна да стреля по чудовището, което се разпадна. С ококорени очи тя стоеше и гледаше.
- Какво по... - замълча. До сега не бе виждала пулобог да използва пистолет, всички бяха или с лъкове или мечове или все нещо такова. Тя самата носеше камшик, който бе проводник на електричество със себе си. Доста удобна джунджурийка, но само при някои чудовища. - Е благодаря. До сега не бях виждала да се убива чудовище по този начин...
Някак си автоматично избягваше въпроса му за родителя си. Все пак при нея и божествения и нормалния не бяха особено ... родителски настроени. Макар и с Ирида нещата да бяха просто една идея по - нормални. Баща и просто едва издържаше вече с две дъщери на две различни богини.
- Ирида, богинята на дъгата. - някои се смееха при този факт, но това си бе самата истина. Елизабет бе именно дъщеря на Ирида, която нямаше всъщност много деца в лагера, а най - вероятно и по принцип. - Ами твоя?
Приближи се към мотора, все още се надяваше, че той ще я измъкне от тук. Нали бе глупава и наивна, все още се надяваше, че просто няма да поиска нещо ... твърде нахално. Не, че изглеждаше и като човек който си мери думите.
- Какво всъщност искаш? - попита го след миг, а нещо в нея трепна от притеснение и страх. "Не искам да умра", закрещя нещо вътре в нея, но Лизи искрено се надяваше, че той няма намерение да я убие или да я нарани... Все пак нали надеждата умираше последна?!

Ирида? Интересно... Не познавах други деца на тази богиня, но това обесняваше защо Елизабет е толкова... Миличка. Въздъхнах и прибрах пистолета си, надявах се наоколо да няма други чудовища, а срещу хора този нямаше да свърши работа. Извадих оръжието с истинските коршуми и хвърлих поглед към врата на бара. Ако някой беше чул истрелите след секунди щяха да бъдат тук, а това вече наистина означаваше, че трява да се махам. Погледнах момичето до мотора ми.
-Аз съм син на Арес. И убивам чудовища по най-лесния и удобен начин. - Ако наистина вярваше, че ще и кажа какво ще поискам не беше много умна. Чух трясък и се обърнах рязко. Някой се опитваше да отвори врата към уличката, нямахме време. Скочих от мотора и притиснах отново Елизабет към стената. Трябваше ми нов план за измъкване и тя можеше да ми го осигури. Лицето ми беше на сантиметри от нейното и очите ми блестяха заплашително.
-Сега ще ми дадеш портовейла си и ще ме чуеш много внимателно. - Издърпах чантата от ръка и и задигнах това, което ми трябваше, пускайки огърлицата от задния си джоб, вътре. - Загубила си се в тези улици, нападнал съм те, обрал съм те и съм се опитал да те изнасиля. Когато съм чул ченгетата съм опрял пистолета в главата ти. - Дръпнах я и я завъртях с гръб към себе си, използвайки я като жив щит. Ръката ми се оказа на гърдите и и отново се усмихнах. - Ще се качиш с мен на мотора, за да мога да те измъкна. Ще те оставя някъде из града, а ти ще идеш в полицията и ще им разкажеш каквото ти казах. Ако и за миг си помислиш да се отклониш от историята не забравяй, че документите ти са в мен. Ще ми отнеме петнайсет минути, за да разбере къде живееш, ясно ли е?

"Ама ти какво ?! " Елизабет се ококори насреща му. Направо си глътна граматиката. Този мъж я бе оставил без думи за няма и две минути. За чак такъв престъпник ли се имаше? Е всичко, което му бе дошло на ум определено пасваше на външността му, но нея много не я интересуваше дали ще разбере къде живее. Не, че си мислеше, че охраната в домът на баща и ще успее да го спре, но можеше да се научи и за по - малко от петнадесет минути къде живее.
- Не мисля, че искам да коментирам... - изрече тя насреща му, бе притисната към стената и това никак не и харесваше. Опитваше се да гледа така сякаш не я интересуваше, както винаги и се надяваше да и се получава. Рядко се опитваше да изразява чувства на лицето си, по - скоро се опитваше да ги сдържа. И това вече се бе превърнало в ежедневие. - Мисля, че обаче ще си навлечеш една идея повече неприятности... от колкото подозираш.
Все пак щом разберяха коя е от полицията сигурно щяха да се вдигнат веднага едва ли не на бой, готови да спипат този мъж, който се е осмелил изобщо да и причини нещо. Който дори е решил да я погледне. Елизабет извъртя очи и след миг се качи на мотора с него, като обви ръце около кръста му. Ама не бе истина и какъв късмет имаше, навика и да си държи всичко по джобовете, макар и да разполагаше само с тези на дънките, си бе направо добре дошъл. Не, че я интересуваше за нещата които носеше, повече от колкото се интересуваше за живота си.
- И защо искаш да те изкарам такъв пред полицията? - изсъска в ухото му, макари това да не бе обичайното и държание, но просто бе притеснена. Той на практика я обираше, на думи я изнасилваше и на всичкото отгоре и спасяваше живота от минотавър, пусти му и късмет къде се чуло и видяло такъв мъж?!

Чух че вратата на бара да се отваря и едва дочаках да се качи на глупавия мотор, за да натисна газта. Бяхме свили в поредната уличка преди някой да успее дори да се огледа. Трябваше да се изгубим в нощта преди ченгетата да са усетили какво се случва под носа им. Дори не бях пуснал фаровете, беше по-добре хората да не ни виждат, а и можех да мина през тези улици дори и със затворени очи.
Ръцете на кръста ми ми напомняха, че момичето зад мен трябва да остане живо, но не можех да си позволя да намаля скоростта. Въпросите и ме изнервяха, нима пистолета опрян в главата и преди малко не и беше достатъчен аргумент просто да ме послуша и да не разпитва толкова. Продължавах да следя всичко около нас, но всъщност исках да я обърна и да и покажа, че трябва да си затваря устата, но просто изръмжах тихо.
-Никой ли не ти е казал, че не трябва да разпитваш толкова? Особено такива като мен? Ще кажеш каквото ти казах. - Да имаше късмет да се отклони от историята дори в една дума. Може на да убивах невинни полубогове, но за нея щях да направя изключение ако успееше да ме забърка в още по-големи неприятности. Завъртях очи, от всички момичета, които щяха да треперят от ужас само заради вида ми аз бях попаднал точно на нея. На единственото момиче без инстинкт за самосъхранение.
Вече навлизахме в по-светлата част на града и скоро трябваше да я оставя някъде, но преди това трябваше да съм сигурен, че ме е разбрала.
-Запомни - загубила си те, обир, опит за изнасилване. Няма да казваш, че съм те изнасилил защото ще търсят следи по теб. И ще са изненадани ако не намерят нищо. Искам да го повориш. Това, което каза. И да избереш място на което ще спрем.

Елизабет хич не бе доволна. Той си нямаше и на идея с кого разговаря, ако тя отидеше в полицията и си кажеше името, той щеше да загази доста повече от колкото дори можеше да подозира. Затова изръмжа тихо на свой ред, докато затегна хватката си около кръста му.
- Но... опит за изнасилване.. и каква велика сила сине на Арес те е спряла? Най - малкото е привидно, че аз не мога да спра ходеща сграда с крака като теб. - констатира Ели и поклати глава. Навлизаха в по - приличните части на града, а дъщерята на Ирида си спомни, че недалеч от тук има и полицейски участък. - Аз съм непокътната, а ти все пак си се опитал да ме изнасилиш... добре. Щом казваш така да бъде. Изгубила съм се, което си е самата истина. Обрал си ме, което също е истина... и си се опитал да ме изнасилиш... на следващата пряка завий на ляво, ще сляза там.
Друго беше, че появеше ли се в полицията и заявеше ли, че е Елизабет Лайънел Фокс, дъщерята на онзи актьор който напоследък играеше в много симпатични екшън филми, надали ченгетата щяха да реагират спокойно. Помнеше как преди около година сестра и нещо се беше ядосала и бе направила подобна глупост. Всички бяха тръгнали след нея с отворени усти и ококорени очи готови едва ли не да ступат и осъдят човека, бяха готови да го хвърлят в затвора, а той си бе на практика невинен, дори не я бе докоснал с пръст! Но разбира се двете с Бианка бяха коренно различни, нещата може и да не се развиеха така.
- Но пак ти казвам, на твое място не бих накарала жертвата си да отиде в участъка.

Ненавиждах някой да се опитваше да ми се бърка. Защо просто не можеше да каже това, което исках и да не се оплаква. Все пак решението беше мое, а нейния живто зависеше от мен.
-Какво искаш наистина да те изнасиля, за да е правдоподобно? Толкова силна съвест ли имаш? - Бях се досетил, че не прилича на нападната, но щях да се погрижа. Беше казала къде да спра, а аз набързо прехвълих какво има наоколо. Една от сградите хвърляше подходяща сянка, така че можех да се погрижа да изглежда достоверно.. Или просто да го направя истина. Спрях мотора на няколко метра от мястото, което искаше и грубо я издърпах от него. Вече не ме гонеха ченгета, е поне не и наблизо, така че може би имах време да направя това, което исках. Бутнах я в сенките и се огледах. Наоколо беше пълно с хора, но едва ли някой успяваше наистина да види какво се случва.
-Още ли те притеснява, че не съм те изнасилил? Мм? - Ръцете ми намериха презрамките на потника и и скъсаха едната, сутиена и се оказа на земята, копчето на дънките и изхвърча. Стиснах китките и ги притиснах към стената оставяйки и червени следи. Нямаше нужда наистина да я наранявам, но желанието беше по-силно от мен. В крайна сметка Елизабет искаше достоверност. Ерекцията ми заплашваше да счупи ципа на панталоните ми, но подтиснах желанието и се дръпнах.
-Отивай. Аз се махам.

Елизабет остана прилепена до стената и тялото и се разтрепери. След миг тя се свлече на земята с ококорени очи. Не можеше да продума и дума. Всичко здравомислещо в нея я бе изоставило и я бе завладял тотален ужас. Този тип изобщо не се шегуваше, предпочиташе да си навлече неприятностите от колкото да се измъкне?! Само тя ли не схващаше какво става тук.
Насили се да се надигне от земята и погледна към сина на Арес с отвращение. Никога преди не бе изпитвала подобна чувство към някого, просто чисто и просто и се искаше да го убие. Но камшикът и си бе останал в чантата, по дяволите! И сега, ако нещо я нападнеше, щеше да е беззащитна. Изръмжа и тръгна към близкия участък. Влезе вътре, но никой не я погледна.
"Е това е добре, със същия късмет можех да се появя и с огнестрелна рана" помисли си Елизабет и леко се прокашля. Един мъж вдигна гала и когато я погледна така разпокъсана веднага се озова до нея.
- Искам да докладвам за обир и опит за изнасилване. - опита се да звучи уплашено, но не и се получи много. Не я биваше за актриса, звучеше като раздразнено момиче каквото и да беше. - Един бабаит близо два метра ме нападна!
- А-а-а и-и-името ви? - заекна служителя насреща и като бутна очилата си малко над носа. Никой друг обаче не и бе обърнал внимание. "Ако бях Бианка нещата щяха да стоят по различен начин!".
- Елизабет Лайънел Фокс, баща ми е Лайънел Едуард Фокс, актьорът. - мразеше да казва това и сега го изрече превзето, но това явно свърши работа, защото веднага решиха да и вземат показания и прочее, а нещо в нея трепна от притеснение зареди синът на Арес.