Светът на Богове и Герои


 
ИндексCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 19, на Пет 26 Дек 2014, 20:18

Share | 
 

 Преди няколко дни в лагер Юпитер

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Catherine Summurs
Полубог (R)
Полубог (R)
avatar

Име на героя : Катрин Съмърс
Брой мнения : 61
Join date : 12.11.2014

ПисанеЗаглавие: Преди няколко дни в лагер Юпитер   Нед 23 Ное 2014, 22:41

Излязох от храма на Марс все така ядосана. Защо ли си бях мислила, че безумния ми опит да му покажа уважение или просто обикновенното посещения в храма му ще ми спечели правото на някакво обеснение. Та той беше Бога на Войната, защо просто да не реши да поиска нелепа услуга от дъщеря и и да не и дава никакви логични обеснения. Спрях се на моста и се подпрях загледана в бурно течащата река. Водите на Малък Тибър бяха едно от най-успокояващите неща, които можех да намеря. По принцип имах усещането, че измиват целия гняв, надигнал се в гърдите ми... Освен този път. Този път бях прекалено ядосана. Мислите ми отново литнаха към поръчението, което трябваше да изпълня. Дори не исках да мисля за утрешния ден и очакващото ме пътуване, предпочитах поне още малко да се преструвам, че това не се е случило. Мислите ми се блъскаха в главата, коя от коя по-странни и просто исках да се скрия някъде. Прехапах устна и си наложих да се стегна, не можех да позволя някой да ме види така, та аз бях дъщеря на Марс.
Раздвижих леко раменете си и седнах върху парапета на моста. Ако някой ме видеше щеше да се наложи да изтърпя мрънкане, но не ми пукаше. Краката ми висяха от външната страна на моста и ботушите ми се удряха ритмично в стената.
Ума ми беше отлетял някъде и просто наблюдавах водата, когато чух стъпки зад гърба си и се завъртях рязко.
-О. Ти ли...





Дъщерята на Арес от друга гледна точка. :
 
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Азария Дейз.
Полубог (R)
Полубог (R)
avatar

Име на героя : Азария Дейз.
Брой мнения : 91
Join date : 16.11.2014

ПисанеЗаглавие: Re: Преди няколко дни в лагер Юпитер   Сря 17 Дек 2014, 09:59


Тези дни ме беше обхванала някаква летаргия. Не бях в настроение за задълженията си, които по принцип посрещах с усмивка, а още по-малко за 99% от останалите лагерници. Не знаех къде се беше дянала обичайната ми енергия и желание да общувам, но предпочитах да си лежа, да се размотавам по пижама и да ям, без да ми се налага да се показвам пред другите с нещо по-различно от анцунг и небрежен кок, което беше немислимо, защото както и да се чувствах, аз държах да изглеждам добре. Какво да се прави, и най-добрите понякога се изтощават. А аз ако не най-добра, то поне бях една от най-позитивните и весели хора тук... Без мен това място щеше да прилича още повече на древен град, където хората все още тъжат за миналите жертви. Извинете за непроявената скромност, но те или са тъжни, или са ядосани, или са в такова състояние, че са готови да отидат на война, размахвайки яростно копие, докато събират тичешком пръснатите из храмовете парчета на тяхното изтормозено сърце. Не всички са такива, разбира се, има дори по-весели и забавни от мен, но все пак аз говоря за другата тъжна половина. Знам, че не е лесно да си полубог, нали и аз съм такъв, но не е нужно във всеки един момент да се караш с родителите си и да не виждаш хубавите, макар и обикновени неща в живота. Съжалявам, не съм в настроение и най-вероятно затова им се ядосвам така, но от друга страна съм напълно убедена, че точно заради тях и аз ще загубя своето усмихнато и оптимистично аз, което знае как да се наслаждава на живота въпреки всичко. И аз имам проблеми с родителите, и то не само с онзи разсеян непукист горе, който се държи като мое по-малко братче, и ме е зарязал да съм грижа на едно невинно семейство още преди да достигна възраст, в която да мога да запомня, че ми е родител, ами и с истинската ми майка. Там проблемът е огромен и винаги е съществувал, защото тя ме е зарязала още, когато съм се родила и никога не съм я виждала. Единствено знам за нея двете неща, които Аполон ми каза, когато цъфна ухилен на вратата ми след десет години, без изобщо да подозираме кой е, и заяви, че ще ме води в лагера- че е била облачна нимфа и се е казвала Лейла. Това е цялата информация, която имам за тази жена, която ме е родила и ми е дала половината от гените си. Не ми е било лесно с истинското ми семейство, а да съм далеч от осиновителите ми, които са ме взели от Аполон без да подозират какво свръхестествено чудо съм, е също така кофти. И знаете ли какво? Не мразя нито Аполон, който се сети за мен, чак когато му се наложи да ме прати някъде, и сега един път в година ако го видя пак ще е късмет, нито непознатата Лейла, която просто ме е изоставила и нито един път не ме е потърсила. Защото знам, че Аполон поне се опитва, но има такива нрави, че не може да е отговорен и любящ баща, но не ме е зарязал на произвола на съдбата. А Лейла защото не я познавам и не мога да я съдя, независимо колко съм свързана с нея. Може би е имала причина. Нали знаете, за всичко си има причина и води до добро или лошо. Като гледам живота си сега смятам, че е довело към добро, защото съм жива, имам покрив над главата си, чувствам се добре и съм открила и приятели, и любовта. Няма да ми се налага да събирам сърцето си от земята, ако се наложи да тръгна на война, защото то ще бие цяло и буйно в гърдите ми.
Късен следобед е, а аз се размотавам по пижама, разглеждам списания и преглеждам тефтерите си с текстове на песни. Накрая ми омръзва, оставям нещата, заменям пижамата със старо дънки и тениска, навличам зимното си яке и излизам. Имам нужда от вдъхновение, защото много ми се пише- искам нова песен. Най-често идеите идват при мен, когато съм на някое красиво място сама или се разхождам и оставям мислите ми да се леят свободно, извън стените на хижата.
Излизам навън, но се връщам, за да си нахлупя над рошавата коса зимна шапка, после тръгвам между хижите. Няма много хора навън, никой не ме безпокой. Стигам до реката и я гледам, забила старите си кецове в калния бряг с зареян поглед в далечината. След време се обръщам и тръгвам към моста, с мисълта да отида от другата страна и да се разходя из Нов Рим. Но ето че щом завивам и стъпвам на моста, виждам че на другия парапет стои някакво момиче. С гръб е, но мисля, че я познавам. Въздъхвам и решавам да я отмина, затова просто слагам ръце в джобовете и тръгвам съсредоточено напред, без да я поглеждам. Тя се обръща и чувам "О, ти ли", при което гласът й ми издава, че определено я познавам. Въздъхвам, намръщена, че няма как да я отмина, след като ме е заговорила, спирам и се обръщам към нея.
-Здравей, Катрин.
Оглеждам положението и вдигам вежди. Тя е прехвърлила крака през парапета и седи на него, клатеща ги над водата. Не е ли забранено? Не че и аз не съм сядала на парапета над Тибър, но не е било в такова буйно време и съм била с приятели. Не е изглеждало така, сякаш съм готова да се метна долу във всяка една секунда.
-Да не би да си решила да поплуваш? По-добре изчакай до лятото. - вметнах аз и свих рамене.
Не мисля, че това щеше да е един спокоен и приятелски разговор. Мисля, че тя с първите думи ми показа, че е една от гневните полубогини тук. Жалко, че не ме срещна в обичайното ми настроение, в което щях да съм мила като ангелче. Сега имам някакво желание да споря и то сякаш ме развеселява. Подпирам се на парапета и се заглеждам в калните си обувки разсеяно, докато чакам да отговори.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
Преди няколко дни в лагер Юпитер
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Светът на Богове и Герои :: Минало/Бъдеще :: Минало-
Идете на: